11/08/2025
Казвам се Мариян Аданов, на 58 години, от Бургас. Женен съм и имам двама сина. Заедно със съпругата ми Татяна развиваме семейната ферма за органично земеделие „Адан Вилидж“/ Adan Village Ltd в Дъбовица – родното село на моите родители. Отглеждаме основно лимец, спелта, ръж и теф и произвеждаме брашно от тях.
Точно тук, в Дъбовица, минаваха всичките ми ваканции от първия до последния ден. Беше най-дивото и хубаво място, имам прекрасни спомени. Дядо ми имаше един голям мотор ИЖ 350 кубика. Бях на 13–14 години, когато започна да ми го дава да го карам. Да впечатлявам мацките на село (смее се). Може би оттам дойде желанието ми да стана пилот. Освен това вуйчо ми беше директор на летището в София по времето на социализма. Той допълнително разпали интереса ми към авиацията. От него съм получавал и най-ценните съвети за живота като цяло. Помня, когато през 1980 г. кандидатствах за гимназия и ме приеха в най-престижните за времето си средни училища в Бургас – математическата и английската, и се колебаех къде да отида да уча. Баща ми настоя: „Математическата, това е по-престижното“. Вуйчо ми обаче – а тогава му вярвах повече – каза: „Бъдещето е на езиците. Няма да съжаляваш, запиши се в Английската.“ Послушах го и това решение впоследствие определи целия ми живот.
Завърших гимназия през 1985 г. и кандидатствах за пилот в Долна Митрополия. Бях карал курсове в аероклуба в Бургас още като ученик – моторно летене, парашутизъм и какво ли още не. Бях минал и същите медицински прегледи. По онова време обаче кандидатстваха 1000 човека за едно място – „Балкан“ приемаха осем пилоти и осем инженери за нуждите на гражданската авиация, а останалите бройки бяха за ВВС. Затова комисията търсеше и най-малкия повод да отпрати кандидати, защото бяха ужасно много. И ми откриха, че след 10 години ще имам отклонение в зрението. Не ме приеха да уча за пилот и станах инженер, за което никак не съжалявам.
След като се дипломирах през 1990 г., дойдох в София и започнах работа в „Балкан“ на 10-годишен договор. Тогава обаче започна да се разтуря всичко. Нямаха нужда от хора, слагаха ни някъде в девета глуха да работим по документацията. После се появи една частна авиокомпания и обяви конкурс за инженери със 7 години стаж. Аз и 7 месеца нямах още, но кандидатствах. Предложиха ми работа заради перфектния английски, само че на по-ниска позиция – като техник. С обещанието, че след година-две ще премина нагоре. Съпругата ми не искаше и да чуе, рисковано било да напускам „Балкан“. Вуйчо ми също беше скептичен, но в крайна сметка ме подкрепи. Така започнах. След няма и шест месеца, пак основно заради английския, решиха да ме изпратят в Сингапур, където лизинговите самолети на нашата авиокомпания трябваше да минават големите технически форми на обслужване.
От компанията бяха наели два големи апартамента в един затворен комплекс. Екипажите се сменяха, а ние със съпругата ми си бяхме там постоянно. В една стая живеехме. Тя дори се беше хванала да чисти апартаменти, да изкара някой лев, за да имаме с какво да живеем. Защото, типично за българските фирми, осигуряват някакви минимални условия за живот, но парите – крайно недостатъчни. Оправяш се с някой спестен долар, колкото да вържеш месеца.
След около година българската фирма започна да има финансови проблеми. Сингапурският ни партньор предложи да помогне, но поиска контролния пакет акции. Българските собственици не се съгласиха и фирмата фалира. Сингапурската компания вече беше видяла потенциала на бизнеса (бяхме изнесли два самолета да работят във Виетнам) и бързо направи нова авиокомпания, която да поеме и лизинга на самолетите и бизнеса във Виетнам. Аз бях първият инженер, на когото предложиха работа. В последствие взех над 100 колеги на работа при мен.
Останахме 10 години в Сингапур, където се родиха и двете ни момчета. До ден днешен, като питам големия ми син откъде е, той отговаря: “Made in China“. Към края вече беше почнало да ни писва, защото Сингапур е една златна клетка. Страхотен, лъскав, обаче клетка. Ако искаш да видиш природа, или трябва да отидеш в зоопарка, или да отскочиш до Малайзия.
Един ден ми се обади приятел от Холандия. Отваряло се място в една лизингова компания. Толкова години съм го работил това – взимаме самолети под наем, връщаме ги, пак взимаме… Интересно ми беше, харесваше ми този тип работа. Отидохме да видим за какво става дума. Не ни хареса изобщо. Като ме питаха как ми се струва Холандия в сравнение със Сингапур, казвах: „Все едно се връщаш 20-30 години назад“. През 2007 г., с някакъв луд ентусиазъм, решихме да се приберем в България. Продадохме страхотна къща в Холандия, национален паметник на културата, и с огромна радост си дойдохме. Изкарахме една година тук, не беше добре. И пак тръгнахме, този път към Ирландия, където беше като да се върнем още 20 години назад в сравнение с Холандия.
Винаги, където и да сме били, сме се връщали в родината. Всяко лято, всяка зима. И държахме децата да знаят български още от малки. Било онлайн, било с баби и с дядовци – учеха. Сега вече сме на етап, в който прекарваме по-малко време в Ирландия, където все още работя в една лизингова компания за самолети, и повече тук, в България. И не само заради фермата. Всъщност цялата работа с фермата стана съвсем случайно.
Една моя леля си продаваше земята по 150 лева на декар. Като ми каза тази сума, си помислих, че е направо за без пари. Чукнах в интернет: „Цена на декар земеделска земя в Европа“. Най-евтината беше във Франция и беше десет пъти по-скъпа от България! Реших, че дори само за инвестиция си струва да купувам земя. Намерих една жена в нашето село, пенсиониран адвокат, и тя започна да купува от мое име. В един момент вече бяхме собственици на 3000 декара, всичките тук, около Дъбовица. В началото ги давахме на един фермер от съседно село да ги обработва, но наемите бяха абсурдно ниски – 7 лева на декар. Казах му: „Ще ме накараш аз да взема да си работя земите!“, а той ми вика: „Да не мислиш, че е толкова лесно? Айде да те видим!“ И така постепенно започнахме.
В началото нямахме идея какво точно ще отглеждаме, какво ще произвеждаме. Искахме само да е естествено, за да не замърсяваме реката и природата, защото тук ще живеем. Това беше идеята, но бяхме абсолютни дилетанти, а органичното земеделие се оказа непрекъснати инвестиции и къртовски труд. Но от друга страна, точно тези усилия, този целия процес е най-важен. Не печалбата. Пък и осигуряваме прехрана на още трима човека.
Мислехме си, че можем направо да започнем да си обработваме земята, но се оказа, че първо трябва да се регистрираш като земеделски производител. Има си редица изисквания, административни процеси. Да не говорим, че трябва непрекъснато да четеш, да се образоваш по темата, да навлизаш в тънкостите на отглеждането на различните култури. И да се научиш да гледаш винаги отзад напред – да мислиш първо за реализацията на продукцията, а не за производството. Не винаги става по лесния начин, често е на принципа проба-грешка. Ама това си е част от опита.
Пробвали сме да отглеждаме какви ли не култури, дори и соя. Докато накрая ни светна лампичката, че за да се справи земята сама, без химикали, трябва да насадиш сортове, които са по-диви – като лимеца, спелтата, ръжта. Те стават високи, изпреварват плевелите и оцеляват. И това се научава с опита. Непрекъснато пробваме нови и нови неща, експериментираме. Ето сега сме засели тритикале, то е смесица между пшеница и ръж. Става по-високо от пшеницата, с големи класове е и се справя много добре. Не е масова култура, но си има търсене и за нея.
Възможността да се възползваме от финансиране от Европейския съюз беше ключова за нашето начинание. Според мен е ключова и за почти всички земеделски стопани в България. На фона на предизвикателствата, с които е свързано земеделието, това финансиране е от малкото неща, които ти дават сигурност да продължаваш да правиш това, с което си го захванал, да го развиваш. Като теглим чертата, за последните 10 години, в които работим, сме имали много големи разходи, много лични средства сме инвестирали, но и много помощ сме получили от Европа. Затова не разбирам хората, които казват: „Ние не искаме Европа“. Аз вярвам, че България е Европа. Бъдещето ни е в Европа.
Процесът на кандидатстване по европейски програми не е труден, противно на общото мнение. На нас общинската служба „Земеделие“ в Сунгурларе много ни е помагала. Хората там са доброжелателни и ни съдействат за всичко, за което сме им благодарни. Така беше и с Агенцията по безопасност на храните, когато решихме да регистрираме производството си на брашно като органично. Дойдоха и ни консултираха как трябва да са ни организирани процесите. Буквално ни го нарисуваха на лист хартия – къде влизат суровините, къде отива готовата продукция, как да не се смесват потоците, всичко. Приятна изненада беше, че тези институции в България започват да работят като на Запад. Не са против теб, а с теб. Гледат как да ти помогнат. Това много ме впечатлява.
След това избрахме фирма за сертифициране на продуктите ни с логото за биологично производство на ЕС и пристъпихме към действие. Много хора си мислят, че е много лесно и че ей така го издават сертификата. Всъщност целият процес отне около 3 години. В началото идват изненадващо и взимат проби. Изследват ги, за да видят дали не си използвал някакви химикали. Минават на непрекъснати проверки, водиш се в преход 2–3 години и чак на третата определят дали и кои от продуктите ти отговарят на критериите да се наричат био.
За нас това, че се занимаваме с биопроизводство, означава страшно много. Това е усещането да ходиш свободен из нивите, да произвеждаш нещо с ръцете си, да се върнеш обратно към корените си и да правиш това, което са правили дедите ти. Да знаеш, че продуктът ти е чист и хубав. Малко неща останаха на този свят, за които си заслужава да живее човек. И това е едно от тях – да сме био, заради собственото си здраве и заради това на природата. Да оставим нещо добро на децата си. Хората ако знаят какви огромни цистерни с химикали се изливат в земята… Това е отрова – каквото оплиска, гори. Влиза в почвата, после в реката, в животните, в храната. А после се чудим защо сме толкова болни.
Мисля, че най-ценното качество на нашите продукти е вкусът. Много е зареждащо, когато хората, които са пробвали нашето брашно, ни пишат: „Стана невероятен хляб!“. Ние, освен на големи клиенти, продаваме продуктите си и на индивидуални клиенти. Пращаме им по куриер или идват да си го купят директно от нас. Най-често са такива, които са пробвали вече брашното ни и сами ни търсят. Например миналата година имахме щанд на фестивала на фолклорната носия в Жеравна. Бяхме изпекли няколко хляба и ги направихме на хапки, за да могат хората да опитат. Ако им харесаше, им подарявахме брашно. Бяхме направили малки пакети от по 500 грама, лично със съпругата ми, за реклама. И те казваха: „Ама дай да си го купим!“, а ние: „Не, не, това не го продаваме, то си е подарък.“ И им казвахме нашата рецепта за хляб. Оттам получихме много ласкави отзиви и поръчки след това.
Нашата рецепта за хляб е много проста и всъщност е ирландска. В Ирландия се продава един такъв плосък хляб, който го правят с бира Гинес. Може и с всяка друга бира да се направи, пак ще стане. 500 милилитра бира, 500 грама брашно, един бакпулвер или малко сода. И една лъжичка сол. Нищо друго, само тези четири съставки. Разбъркваш ги и ги сипваш в съд за печене. Става като тесто за кекс, не го чакаш да втасва. Пече се около час в предварително загрята фурна – отначало на 200 градуса, после на 180 градуса. Става хляб да си оближеш пръстите. Пробвали сме да го правим и с ирландско био брашно, пак е хубав, но вкусът не е същият. С нашето брашно винаги е по-хубав.
Храната е пътешествие. От полето, през ръцете на фермерите и производителите, до трапезата, всяка хапка разказва история за автентични вкусове и традиции, за успехи, за предизвикателства, но и за подкрепа. А когато знаем откъде идва храната ни, тя става още по-ценна – свързва ни със земята, с корените ни и един с друг.
Това лято заедно с Европейската комисия в България / European Commission in Bulgaria поемаме на път из България, за да ви покажем как ЕС подпомага земеделските стопани, защитава традиционните продукти и насърчава устойчивото производство.
#ДаВиЕСладко
